Факс от Паисий Хилендарски

Lemmy umrq. ko stana? pihme po edno whiskey i slushahme negovi albumi 3 dena
posle umrq Ian Murdoc. Instalirahme debiani v negova chest i ne pihme. pak 3 dena.
sega umrq Bowie. pak slushame albumi ama nito pieme nito instalirame, daje belo nqma da vzimame…
ostvat oshte 2 dena. i posle pak chakame nqkoi da umre. moralut ot istoriqta e – svetut produjlava.
umirat pomnime gi, svetut produljava. boli gi kura vsichki [IBBK].
i nie kato umreme za 3 dena shte e chudo. posle vsichki gi boli kora pak 🙂

Berlikden

– Христос Воскресе“
– Войстина воскресе“
– А ти видя ли го?! Ха-Ха-Ха.“

Този диалог беше върха на хумористичната вълна в Българската църква в Нойкьолн / Берлин тази година по време на Великденската литургия. Не знам за вас, но на мене това не ми се вижда много хумористично. Направо ми се вижда инфантилно. Както и да е, факта че се повтаряще предимно от малдежи „целите у ансузи“ и „направени“ девойки може би дава някакво обяснение на този феномен.
Но аз, като всеки ламерстващ wanna-be-a-writer, започвам историята от средата. Нека се върна назад във времето, събота следобед, когато имах уговорка да боядисвам яйца с едни приятелчета. Въпреки, че и двете приятелчета са българки, не бях имал честта да ги познавам преди това в България, но се запознах с тях в Берлин, въпреки че с едната съм учил в едно училище, а с другата живеем в съседни села. Но това не е толкова релевантно за фабулата, поне засега.

Сблъсък с немската действителност No.1

Та отивам значи аз да боядисвам яйца, кооперацията където ще се състой „свещенодействието“ не е била поправяна от близо 50-60 години (да, даже по някаква страшна случайност е уцеляла бомбандировките, въпреки че е на 10 минути пеша от Александърплац). Та обстановката е доста арт, така да се каже, усеща се странния уют на годините и на това че преди тебе в тази къща са влизали толкоз много хора. След кратко загубване по етажите успявам да намеря хората, или по-точно „бояджийте“. Заварвам ги в положение на пиещи бира, вино и т.н., боядисващи яица и печащи баница, хора. Само аз и гореспоменатите жени (Гергана и Галя, само за протокола) сме българи. Разполагаме с още един фотограф от женски и немски произход както и с двама музиканти (май, за едниния не съм много сигурен) от немски и австрийски произход, както и един младеж с неопределена професия от българо-немски призход. Както и да е. Стига произхождахме. Австриеца, Йоханес, реже пастърма. Ние боядисваме. Боядисваме, боядисваме. След като се набоядисвахме събираме де що посуда, храна и пиене намериме и ги сваляме на двора, където ще се проведе парти. Великденско. Гъркинята от долния етаж, Пенелопе, е сготвила телешком което уахе толкова вкусно и така смърди на чесън че направо ми настръхнаха космите по врата. След като всичко е донесено/занесено/смъкнато, сядаме. Междувременно се е появил още един немец който си пада по пеене и свирене. Та сядат Йоханес, новодощлия и третото немско лице и започват да пеят. Великденска литургия. Ортодоксална. На старобългарски (или на старославянски или на старо-нещо-си). Пеят та се късат. Супер пеят. Даже и аз се вклювам за малко с нерешителния си глас да придам още един пласт монотонно „О-о-о-о-о-о-о-о-о“ или „А-а-а-а-а-а-а“. Пеят към половин час, горе долу колкото една литургия. Междувременно са пристигнали доста от гостите, кой с китара, кой с банджо, кой с нещо много вкусно за ядене, кой с куче. Докато пеят, всички мълчат. Мълчат и се усмихват, кефят се. Литургията свършва, „Наздраве!“, „Zum Wohl!“, „Prost“ “ и т.н. прозвучават в унисон с звънене на чаши. Вече гори огън в единия край на двора. Жестока идилия, и страхотно начало за купон. Поне аз за първи път виждам някой да пее псалми извън църква, пък камо ли това да бъде чужденец, пък още по-камо ли да пее на славянски, а пък още повече до огъня с чаша вино.
Песни, танци, забава. Към 11:00 решавам да отида на църква. В българската църква, която се намира в квартала-аналог на Софийското „Факултето“ – Нойкьолн. Там не живеят цигани, не, там живеят предимно турци, пакистанци, малко българи, малко негри, малко лузъри, абе готин квартал, спокоен, никой никого не наръгва с нож, не се краде (поне не много).
Аз обаче не знам къде се намира църквата. Поради това, и поради факта, че ме е шубе да се разхождам толкова късно сам из толкова спокоен и непознат квартал, трябва да отида да събера няколко приятелчета от тукашния Студентски град, който са ходили и знаят къде е светото място. След спокойствието и идилията на задния двор, тез двамата левенти, Олег и Делян, единият обещаващ икономист, а другият обещаващ зъболекар, ми извадиха душата да ми звънят по телефона и да ми казват да бързам щото не знам кво си. После разбрах и причината – в тях дошли, не точно неканени, 5-6 човека с 3-4 литра уйски и седнали да се напият. Успяли. Успяли и почти да се скарат помежду си. Въобще имало е покачване на напрежението. Според мен просто ненужен стрес покрай изпиванеот на няколко чаши добро виски. Както и да е. За мен остана само стреса, едно малко не бяха оставили даже…

Сблъсък с българската действителност No.1

Пътуваме със С-Бана, тукашните „Икарус“-и на ЖП-линий. Преминаваме половината от околовръсното на Берлин за около 12 минути, през който си говорим за недвижими имоти и мойте двама познайници се заглеждат по путкопотока и активно обсъждат цици, задници, фейсове и задни прашки. Чудесно. Продлжаваме да си говорим за недвижими имоти. Тоест аз да им говоря за недвижими имоти докато те ми говорят за движими такива. По едно време от няколко седалки по-напред във вагона, някакъв мъж на около 35-45 години се обажда:
„- Ми аре да продаваме имоти, аз знам как става“.
И млъква. Очевидно е българин. Изглежда е доста пиян и доста недружелюбен. Но това следва да установим, когато слизаме на „Hermanstrasse“ и му пожелаваме:
„- Весел Великден“
„- Весела Коледа Hermanstrasse“ – отвръща той.
Мислех си да се върна да го питам какъв му е проблема, но навреме се сетих че най-малкото не е това пожеланието за Великден, а и с пиян човек да се разправяш не си е работа.

Сблъсък с българската действителност No.2

Както вече споменах, Нойкьолн е доста колоритен квартал. По улицата се движат групички от по 4-5 тийна, предимно от арабски произход, който се закачат, псуват и въобще търсят с кого да се сбият. По пътя към сърквата настигаме 3 жени. Българки. Направо тетки. Говорят си някакви неща, достатъчно безинтересни за да не намерят място тук. Точно когато ги задминаваме, някакъв джагал спира до тях с Мерцедеса си и ги пита къде е еди-коя-си улица. На немско-джагалски. Трите се приближават една към друга, образувайки жива стена, между действителността и себе си сякаш и тази, която е най-близко до него му казва на чист български:
„- Абе махай се бе момче, не сме от тука“
Джагала ги разбра и отпраши.

Сблъсък с немската действителност No.2

Пред църквата сме вече, някъде към 11:59. Църквата се намира в едно гробище, забравих да кажа, не че е нещо необичайно. На входа на гробището се мотат някоко германчета и се чудят да влизат ли в гробището, да чакат ли другите си приятелчета, абе въобще ставаме свидетели на входна дилема. Докато те си дилемеят, ни се провираме през разредената им минитълпа, точно в момента, в който те решават, че тая работа не може така, ще влиза и те. Та посблъскването става доста, врата е малка все пак. Един от немчетата се провиква:
„- Na los, Kinder zuerst“ (Хайде, децата първо)
Не знам, и тези ли са от спортен клуб „Търся с кой да се сбия“ или не. За по сигурно се обръщам и му хвърлям един презрителен поглед, грешка от моя страна, поддал съм се на провокацията му. Онзи задържа погледа ми за малко и после се прави на ударен. Прави се докато не се завъртам обратно, когато пак казва нещо саркастично, но на мене вече ми кипят лайната и даже не разбирам какво е то.
‘Тоя сега боя ли си търси?’ – си мисля аз – ‘Защо всеки си търси боя на Великден, д***а мама му, какъв име е проблема на тия хора, нямат си други занимания ли, много пият ли, що ли?!…’
Та разминават се ексцесийте. Следващото което виждам са двама пънкари, който седят пред сърквата пият бира и крещят нещо. Българскта тълпа се е сгушила и мърмори. Мърмори като обидена българска тълпа, която не знае защо точно е обидена и на кого да се сърди повече – на себе си или на света като цяло. Или поне на двамата пънкари, като цяло. Саботаж? Не мисля. Не мисля, но и българската тълпа не мисли. Няма да им е много трудно да направят патакламата на тези двата пънкове, толкова сериозна, че да развалят литургията, която точно в това време започва. 12:00 е. Христос Воскресе.
Купувам си свещи. Две. Не знам зашо реших, че трябва две да си купя, може би за да подпомогна църквата. Едва ли. Или май беше за да е по стабилен пламъка и да не изгасват. Пак едва ли. Не си и помислям да влезна до олтара за да си запаля свещта от там, просто се обръщам и моля една застаряваща българка (тук всички са българи, ако не сте се досетили, вече, освен двамата пънкари, ония пишлемета, и немските гаджета на някой българи и българки. Всъщност, повече на българки.). Пожелаваме си „Христос Воскресе“ и т.н. и свеща ми загасва почти веднага след като се отдалечавам от застаряващата българка. Грешен съм, знам си, но не предполагах че чак толкова…
Решавам да сменя тактиката, и намирам един застаряващ българин:
„- Ше може ли да си запаля от вашите свещи“ – той изглежда се страхуваще дори повече от мен от загсване, защото си беше взел четири свещи. С възраста се трупат повече грехове.
„- Aber natuerlich, разбира се, заповядайте“ – отговаря той, не много сигурен към коя нация точно принадлежа, или може би към коя точно той принадлежи.
„- Мерси, Христос Воскресе“
„- Войстина Воскресе“
Чукаме се с яйца. С първото (и засега единствено) яйце, завършвам 1:1. Ядеме яйца. Мойте типчета пак почват да обсъждат жените на висок глас, забравяйки, че тука вече почти всеки разбира български, и така де, не че нещо, но е по-вероятно някой да се обиди ако кажеш за гаджето му
„- Еййй, ский я тая копеле, ебахти задника има, а кви цици, лелееее, на задна бих я оправил, ама е малко грозна в фейса, няма да ми прави свирки“
„- Що реши, че няма да ти прави свирки?“ – питам аз, решил вече, че ако ще е резил, ще трябва да е пълен.
„- Ми щото е грозна, аз няма да искам“ – получавам светкавичен и обезоръжаващо лаконичен отговор.
„- ?!?!“

Издържах около минута две на подобни диалози, и без да предупреждавам някого тръгнах към църквата, всъщност в този момент църквата беше Спасението за мен, Спасението от Срама, че съм отишъл на Великденската литургия с толкова загорели типове. Влизам. Прекръствам се. Загорелите обаче са след мене, преследват ме. Поне загряха да си свалят касктетите на влизане. Има доста народ. Всякакъв. Пред мене един пичага с спортен екип (анцуг казано откровено) на Българският Национален Отбор по ФутБол (БНОФБ) си цъка нещо на Sony Erricson -a и зарибява нещо мацката до него. По едно време се усеща, че е влезнал доста навътре в църквата, нещо сигурно необичайно и неприятно за него и с няколко бързи реплики:
„- Начи звънни ми кат са чуйш с Геша, телефона ми йе 176 три пъти двайсе и осам, накраа двайсе и седам“
„- Как, как“ – недоумява мацката. Мисля, че тя щеше да изглежда доста по добре в анцуг на БНОФБ.
„- Сто седемдесе и шес, три пъри двайсе и осам, и накрая дваисе и седам“
„- ….“
„- Нула сто седамдесе и шес, двайсе и осам, двайсе и осам, двайсе и осам, двайсе и седам, запомни ли?!“
„- Ааа, да. Айде.“
„-Айде“
Иска ми се БФС да спре пройзводството на анцузи за БНОФБ. И Sony Erricson да спрат да продават телефони. А особено много ми се иска българи в анцузи да не си разменят телефонните номера по време на Великденската литургия. А особенно много ми се иска, такива неща да не се случват в мое присъствие, или поне ако се случват в мое присъствие, да не се взимам толкова на сериозно,
Но това не е единстеното, което ме гложди в момента. Зад мене типчетата продължават с обсъждането и с дебилните си хихикания. Даже вече не се дразня, даже не ме е срам. Реве ми се.
Бутаница. Още един повод да се сетя за родните „Икарус“-и.
„- Опа“ – казва един мъж на средна възраст, настъпвайки ме.
„- Извинете“ – опитвам се да го поправя аз, но той само ми казва –
„- Няма нищо“
Няма, та. Няма нищо в този момент, кото да ме върне така силно в българската действителност, едно простичко „Опа“, не като извинение че ме е настъпил, ами просто като извинение въобще, че се намираме на едно и също място по едно и също време, че е Великден, че се пие толкова много ракия донесена в куфари и раници, че ние ще се оправим тука, другите да му мислят. Опа. Увлякох се. Какво да се прави, статийте на Мартин Карбовски ми влиаят и сега, четири месеца след последния ми „Егоист“.
С доста промушвания успявам да стигна до място откъдето не минават постоянно хора и е относително спокойно и широко. Типчетата са след мен и вече започва да им личи. Личи им че не знаят какво правят тук. Толкова много им личи, че едно момиче, изглежда ското завършила гимназия и за първа година студент тук, казва разочаровано на приятеля си:
„- Тия колко са зле, не знаят какво искат!!!“
Така е маце, не знаят какво искат, щото им се ебе и трудно си фокусират мислите върху други цели, камо ли такива свързани по някакъв начин с религията. В този момент обаче, се замислям, „А аз какво искам?“… Мда, май и аз не съм много наясно с отговора на този въпрос. Напушен съм, пих две-три бири, май с това се изчерпват нещата. Или не, май искам опрощяване на грховете, но дали знам как да пойскам такова нещо? От кого? От Господ? Или от Исус? Но той изглежда по това време на годината е толкова зает с паниката и еуфорият, която е предизвикал с реинкарнацията си, че надали ще обърне внимание на напушено и пияно незнаещо-какво-иска двайсе и три годишно момче. Може би от Попа? Или от Табака, Билкова? Не знам… Знам само, че приятели като това девойче са доста ценни понякога. Не за да ти кажат какво искаш, но за да те наведат на мисълта, че „Боба, леба и га е*а“ е една, макар и проста, доста повърхностна и безинтересна тактика да си изживяваш живота.
„- Ще отида да си оставя свеща“ – казва предполагаемата студентка – „и да си тръгваме ,а?“
„- ОК“ – казва дружката й. Всъщност не съм много сигурен дали й е гадже или просто може би брат или нещо такова.
„- Няма ли да занесеш свеща си у дома“ – решавам да се намеся в диалога аз.
„- Защо?!“ – недоумява девойката.
„- Защото ако я донесеш до дома си без да загасне значи нямаш грехове, който да тегнат да душата ти, а и дори да загасне, ще внесеш духа на Прераждането в къщата си“ – решавам да се правя на умен и разбиращ аз. Всъщност пълна импровизация.
„- Може“ – тя не изглежда много убедена и особено заинтригувана от мойте размишления- „Аз все пак ще я оставя“ – продължава с неловка усмивка тя и забивайки поглед в земята се отдалечава.
Седя си така и размишлявам. Разтопения восък капе по пръстите ми. От двете свещи. Сега се сещам защо две – защото ще горят като една. 
Свещите ми изгоряха. Почти напълно. Вече е време, реших аз, да вдигам гълъбите. На излизане се обръщам за последен път към олтара и се прекръствам. На няколко метра пред мен виждам девойката, също запътила се към изхода. С още горящата си свещ в ръка.
Обръщам се и си тръгвам.
Колко малко му трябва на човек всъщност.

Послепис

Типчетата ме накараха да отидем на BG Party. Щяло да има Путки. А както всеки запознат донякъде с студентския фолклор знае, една Путка става доста дружелюбна и отворена за нови изживявания и приключения, след като излее няколкостотин грама алкохол в себе си. Който иска да види много пияни Путки на едно място да отиде на БГ парти в Берлин. Или на Черно Парти някъде в Студентски в София. Същата работа. Задниците седят и подпръцкват алкохолни пари, от алкохола, който са приели през устата си, понеже си нямат путки за тази цел, и чакат удобния момент да зашеметят с пръднята си някоя достатъчно интоксикирана Путка. А забравих, повечето от Путките и Задниците се поклащат в нещо като танц, опитвайки се да изглеждат като ритмично поклащащи се Путки и Задници. Но вместо това се получава путкофония и силен задников дисбаланс. Над тях седи един тип, който май изпълнява ролята на Големия Лош Кур със Слушалки на Главата. Той е твърдо убеден да наебе всички Путки и Задници с адската си селекция от музика, на която е сигурен че нито една Путка или Задник няма никога да хване ритъма. След като всички Путки и Задници са порядъчно наебани, Големия Лощ Кур пуска Чалга. Всички изпадат в екстаз, транс, получават Оргазъм. Ама исктински, вагинален. Дори Задниците са вече толкова пияни и омаломощени от вдишването на смесено ухание на пръдня и пияни и потни Путки, че и те самите се мислят за Путки. Пада мъгла. Както всеки знае една Путка като получава Оргазъм започва да диша учестено. И когато вече няма подходяща повърхност, върху която топлият въздух, излизащ от една Путка, да кондензира, се вдига мъгла. Гъста, жълтеникаво-бяла мъгла, тука таме зеленикаво-кафява от аналния принос на пияните Задници.
Сега вече имам бегла представа какво представлява Ада. Един огромен форплей с дъх на алкохол, пръдня и потни путки. На фона на титанична Чалга. Без Ебане.
Единствения начин да се спасиш от Адския Огън, който Големия Лощ Кур хвърля около себе си, е да наденеш огнеупорен презерватив снабден с кислородна бутилка и тихичко, на приплъзвания да се изнижеш през входа. И бегом към Църквата да търсиш Спасение.

Поуката от историята

Не вярвайте на типчета, които не знаят какво искат и ви дават постоянно зор за нещо.


Берлин, 09.04.2007

Картина без звук от Гуцал

Така, дойде времето да постна малко от обещания снимков материал. Както може да се досетите не съм намерил много. Както и да е, предоставеното ми от Тома със сигурност е достатъчно за едно добро начало, както мисля ще се уверите по-надолу.
Първо един хубав изглед от селото, в доказателство на това, че Гуцал найстина е китна и малка паланка.

Продължаваме нататък с доказателствата, а именно че Гуцал е изоставено от Бога, но не и от нас, местенце.

Стига толкова с географските красоти и демографските простотий, Боби ми се оплака (наколко пъти), че не съм писал нищо за готвача и за кухнята. Еми батце, от кухнята нямам снимки още, обаче за готвача ще кандисам. На следващата картина се вижда как готвача освен че може да готви, може и да пие, пее и пуши от една бутилка:

Както всеки знае, много хубаво не е на хубаво и след тежко изпълнение дори и най-опитните готвачи трябва да си почиват:

Така, стига сме се занимавали с този гений на кулинарията, нека преминем към описанието на инфраструктурата. Който е бил на рожденият ми ден миналата или по-миналата година, не си спомням вече точно, сигурно не е забравил, че имаше само една тоалетна в дъното на двора, и вечерно време като се наложи да дефекализираш стомашно чревния си тракт, лекия ветрец ти се иска да е още по-лек и не толкова хладен. По този случай това лято беше изграден вътрешен санитарен възел, факт който мен лично много ме зарадва. Даже си мислех че има и чешмичка вътре в санитарния възел, но уви. Както се вижда от следващата снимка, се оказа че увитата стават две, зашото нямаше и лампа. Какво да се прави светехме си с подръчни средства:

От вечерта няма много ясни снимки, може би заради вихрените танци или заради големите количества алкохол който се изпиха. Само Ками държеше постоянна връзка с останалия свят:

Нека оставим засега Ками намира, нещо което Даниел не успя да направи цели два дена. Но това е тема на отделен блог. Сега, след като успяхме да поспим няколко часа, кой на пода, кой в легло, кой на диван, бяхме приятно изненадани от топлото ноемврийско слънце, което ни посрещна докато си пиехме кафенцето на двора. Е някой не им се пиеше кафенце и направо минаха на не дотам отлежало касисово вино:

След кафенцето естествено ни се полагаше и една обилна закуска, отново под парешите лъчи на слънцето:

По време на тази, нека я наречем работна закуска, Боби и Люто живо обсъждаха вариантите за достигане до Мусала, както ясно се вижда от следващата фотография:

Закуската е хубаво нещо, особено за махмурлий. Но пък едно полягване на полянката след закуска е още по-хубаво нещо, даже и за не-махмурлий. Това го знае дори един експерт по СПА и СРА курорти като Даниел:

Разбира се не му се размина и задължителния за един истински СПА и СРА център, масаж:

Процеса на масаж малко премина в процес на танцуване по задника на Даниел, следващия път ще репетираме “Танцът на сабите”.
Единственото което остана да бъде показано е кроткия поглед на Дарла, Драла, Дарма, Драма, Карма и така нататък интересни имена който постоянно се измисляха за кучето на Люто: